До вчера - сърцето мое тържествува, ала днес пък тъжно то само си мълчи. Радостта се вижда, тъга пък не личи. Любовта е туй, що сърцето ми псува,
  ала пак тя във гърба подло линчува, и както слънце бие със свои лъчи, тя ме бие със женско лице и очи, убива ме и върху трупа ликува!
  Ала жив съм, на нея не й се давам, тя удря с линча, аз падам и ставам, ала към Мене вече Мене няма власт,
  и последен бегъл вопъл аз надавам, и воплите задавени изоставям, раб съм и рабувам веч на Любов и Страст!

Ганчев, е няма как сонетът да не просъществува, а вашият принос е не по-незначителен от моят! Та ще го бъде!