Бугеро нанесъл върху платно цветното, най-красивото петно със свойте маслени бои така по младежки небрежно със ръка. Със ръка по младежки небрежно           рисувало сърце му метежно. Завъртял небрежно пак ръка си, сътворил чертите - устни, власи, дордето ръка му не затрептя - и чак тогава родена бе тя,                   родена от вълнистата пяна пред поклонниците си засмяна - Венера от вълнистата пяна! А кожата й - тъй бледолика, с лице на майска трепетлика! Спускат се небесни херувими и шестокрилите серафими                  на нашия - земния, скучен свят, роби на любвеобилната яд, със завист към художника сочат. Убиват го. От кръвта му лочат. Венера хващат и я отвличат,              със лавров венец да я окичат, във любовта си да я заричат. От жива плът, сладка като лимон е вече тя. Не небесния трон слагат я нежно херувимите,         но във яда си серафимите бунт дигат, та да бъде тя при тях. Ала Венера, обзета от страх, и от жал по света свой, от желя напуска херувимска постеля.            Милее, жадува, по което дом й кратко бе - ателието. За нея Раят е кръг на Ада, тъй че устремено долу пада и горчиво, тежко се разбива.           Реве със стон на мъка горчива. Сърцето, що има, се съдира, но щом диша, значи не умира. Че как ще мре от картина фреска? Ах! Та чувате ли вие днеска                    нейния монотонен стон и плач, по тежък от стон на нощний палач? Затуй как осквернена бе красотата от светите същества на небесата!   Ах! Ах! Със тая моя кратка поема             погубил съм аз навярно вашто време! Но! Таз поема има смисъл - не го търсете, не си губете тъй безцелно вий часовете!