Приседна Йомоцукуми без очи и глас, без думи и умря... Почти. Ударен във гръб. Със стона прощален плачебен, тих, заявява:    – Нека да умра тогава, но нека първо измоля аз божествената воля! Нивга не съм, уви, живял със тело пълноценен, цял,    със всички нужни сетива, но чак след смъртта си, едва моля, богове, за това да виждам слънчеви лъчи, и туй, що за други личи,       пък нека поне след смъртта да имам, поне на длани две съзидаващи очи, та нека да си отмъстя за дните неизживяни      и за смъртта си, та на тях. Ах, бягайте, глупци, от страх!   И дланите му легнаха, убийците побегнаха окрали една кесия.      Убийство, а не просия е това, ах, уви, уви! Ти Изанаги, избави тоя мъртъв жалък старец със живот – прощалец,     но не и със свойта молба.   Последното гощение е нему отмъщение, гощение и със смъртта, и с живота и любовта.   Очи на своите длани раснаха от кръв и рани. Последний стон най-чутовен и почва блянът вековен.   От ориста своя тъй зла     последна му мисъл дошла че е веч вечно обречен, на мъстта вече заречен. Лежи, не хърка, не диша, свит живот във дупка миша,      но не живот!                              А мъртъв дух! И наостря тих своя слух, ах- има такъв, ах- вече! Изострен във шир далече! Разперва, отваря длани,        вижда нещата мечтани, които други видели. Тъканите му умрели пък нека във труп да лежат. Поема безжизнен път,        път със начало, но без край, сам към изгубения Рай, и след смъртта си обречен от боговете заречен.