Постинг
11.07.2016 23:25 -
Плъх в макет - разказ
"Да отрека ли напълно битието, понеже не мога да си обясня небитието? А щом не мога да си обясня небитието, значи и битието не мога да си обясня!"
Той си бъркаше по джобовете, за да си намери ключа.
"Или двете понятия – битие и небитие – са просто относителни такива, като добро и зло, красиво и грозно, умно и глуповато и т.н."
Намери си ключа и си отключи вратата.
"Както две такива твърдения не са противни, а противоположни, то има нещо между тях – има дела, които не са нито добри, нито зли, има хора, които не са нито красиви, нито грозни... – туй значи ли че Аз не съм нито в битието, нито в небитието, а в туй, що е между тях?"
Заизкачва се по стълбите, след като заключи.
"Ала ако приемем, че е така, то в какво съм? Какво е това междинно? Не е ли моят ум? Дали не е всичко просто рожба на моето съзнание? Или по-скоро на моето подсъзнание, понеже нямам съзнание, способно да съзнае това! И ако Аз съм създател на всичко, то тогава Всичко е в моето съзнание, тоест това Всичко е Нищо, и истинското Всичко е САМО моето съзнание..."
Той се спъна на четвъртото стъпало между третия и четвъртия етаж, ала тъй и не успя да падне.
"И ако е тъй Аз бих могъл да властвам над това Всичко... поне подсъзнателно... въпреки че не е ли най-трудното нещо да управляваш Себе си? Единственият начин тогава да променям Всичко (което Всичко се разбрахме, че е Нищо) е да управлявам Себе си..."
Отново се препъна. Тоя път на седмото стъпало на стъпалата между седмия и осмия етаж.
"... И тогава няма да се спъвам по такъв идиотски начин... или по-точно по Никакъв начин..."
Беше на четвъртото стъпало между осмия и деветия етаж. Седна да си почине. Стъпалата са високи.
"Има ли смисъл въобще да размишлявам над тея глупости!? Съвършени глупости! Метафизиката е съвършена глупост! Еволюционистите са идиоти, а креационистите... е... и те са идиоти! Да, вярно е, че метафизиката е науката на науките... Точно това я прави съвършена глупост! Както на никоя наука главните теории не могат да бъдат доказани... е... какво остава за метафизиката? Могат да бъдат измислени хиляди теории, и нито една не може да бъде доказана!"
Той се заизкачва отново по стъпалата. Мълчание. Мълчание в ума му.
Беше на седмото стъпало между дванайстия и тринайстия етаж, когато пак си почина за кратко.
"Или пък съм просто плъх? Плъх, на който са му втълпили, че е Човек? И ме използват за опити. Решили са да втълпят на плъх че е човек, та да наблюдават как ще възприема... И това е теория. Нова теория. Различна от още по-малоумните еволюционистки и креационистки глупости. Почти толкова притеснителна, колкото оная за вечната повторяемост на Ницше..."
Заизкачва се отново. Поспря се на деветнадесетото стъпало между петнадесетия и шестнадесетия етаж. Погледа малко през прозореца замислен. Замислен със замъглени мисли – замъглени и неподредени. Пък продължи.
"Та какво ще гласи тая моя теория? Слънцето е неподвижно – и я светне, я изгасне. Чувал съм разни думи – изгрев, залез – ала такова нещо не съм виждал. Значи Слънцето – ми то е крушка. Учените я гасят щом си лягат. Топлината пък идва от парното."
Беше на петото стъпало между двадесет и третия и двадесет и четвъртия етаж.
"Облаците що са? Цигарен дим. Всичко друго е макет. Живите същества – изкуствен разум. Аз не говоря, аз цвърча. И онея не ми отговарят – тея отговори са просто плод на моето съзнание... така де – подсъзнание. Що тогава продължавам да се изкачвам по тея стъпала?"
Изкачи вече своя етаж – тридесетия. Отключи си. Мирис чуден на готвено се разнасяше из апартамента му – мирис на нещо вкусно. И полъхът чуден на чудний аромат го ласкаеше. Тогава пред него – у коридора – се появи една красива, сравнително млада жена – леко мургава, слаба, ниска, с дълга тъмна коса и лице невинно, лице на недоразцъфнала майска трепетлика.
Той обаче бе по-заинтересуван от чудния аромат. Не, дори от това не беше заинтересуван. Бе заинтересуван от мислите си, породени най-вече от разваления асансьор, понеже в асансьора (ако работеше) нямаше да има толкова много време, през което да се отдаде на такива задълбочени размисли.
– Здравей скъпи! Как си, как мина работата ти днес? Имаше ли въобще много работа, или лежерно мина денят ти?
Той не й обърна внимание, само грубиянски я блъсна настрани и се насочи към кухнята. Тя се размрънка нещо.
– Какво е станало? Ах! Защо си толкова намусен?
Той надникна в печката. Заек, пълнен с ориз. Любимото му ястие.
– Че що да съм намусен?
– Държиш се грубо. Какво ти има?
– Ще ти задам един въпрос, ала не ме лъжи!
Тя кимна. Той замълча за кратко, и я пита:
– Съществуваш ли?
– Тоест?
– Съществуваш ли?
– Не разбирам въпроса ти!
– Че по прост начин не бих могъл да ти го задам.
Той се насочи към стаята си, та взе една брадвичка.
– За какво ти е тая брадва?
– Ще те убия. Но нека първо си похапна. Знаеш, обожавам заешко с ориз.
Тя се засмя.
– Та въпросът ми беше прост. Съществуваш ли, или си плод на моето съзнание? Ако съществуваш – изкуствен интелект ли си?
Той си сложи от заешкото и почна да яде, като подпря брадвата на стола.
– Какво искаш да кажеш с това?
– Цвър... цвър... цвър... цвър...
– Да не би да ис... ис... ис... ис... ис... ис... ис... ис... ис..
– Цвър... цвър... цвър... цвър...
– Ис... ис... ис...
– Цвър... цвър... цвър...
– Ис...
Той хвана брадвата.
– Ис...
Изправи се.
– Ис...
Замахна.
– Ис...
Удари с все сила о врата й. Бликна кръв. С малко усилия той измъкна брадвата, и кръвта заблика триж пъти по силно. Пръскало. Опръска масата. Опръска му и месото. Съвсем бързо и чинията се напълни с кръв. Оризът плуваше в кръв. Кръвта опръска и лицето му. Тя още беше жива. Но не пищеше.
– Ис... ис... – това повтаряше.
Кръвта не спираше да блика. Той си избърса лицето от червената течност, поради която почти не виждаше. След като видимостта му се подобри, той усети как и от неговите ноздри тече кръв. Това обаче беше нейната кръв, влязла чак и у ноздрите му. Сега изтичаше.
– Ис...
Той вдигна брадвата и замахна още по-силно.
– Ис...
Удари яко на същото място. Главата бе почти отсечена. Още един замах.
– Ис...
И главата падна. Ала още повтаряше:
– Ис... ис... ис... ис...
Той си запуши ушите. Не можеше да понася вече тоя шум. Кръвта дали пръскаше по-силно – това няма значение. Но пръскаше силно. Цялата стая беше в кръв. Всичко – от печката, масата, мивката, чинията му, чашата му, та дори и паничката с храна на котката му. Тогава се появи котката.
– Мяу... мяу... мяу...
Козината й бързо бе напоена с кръвта. Той беше учил, че човешкото тяло съдържа средно пет литра кръв. А в стаята се изляха сигурно над десет. За кратко си отпуши ушите, само за да отсече главата и на котката. Същият резултат. И двете глави в стаята издаваха ужасяващи звуци.
– Ис... ис... ис... ис...
– Мяу... мяу... мяу... мяу...
Той не издържа и се хвърли през прозореца.
Вълнообразно
Из дневника на Мария. Част 2.
Една изповед от лагера на смъртта край Л...
Нелепата екскурзия до града на семейство...
Една изповед от лагера на смъртта край Л...
Нелепата екскурзия до града на семейство...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 32
Архив