Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.07.2016 23:25 - Плъх в макет - разказ
Автор: tsvganchev Категория: Изкуство   
Прочетен: 451 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
   "Да отрека ли напълно битието, понеже не мога да си обясня небитието? А щом не мога да си обясня небитието, значи и битието не мога да си обясня!"    Той си бъркаше по джобовете, за да си намери ключа.    "Или двете понятия – битие и небитие – са просто относителни такива, като добро и зло, красиво и грозно, умно и глуповато и т.н."    Намери си ключа и си отключи вратата.    "Както две такива твърдения не са противни, а противоположни, то има нещо между тях – има дела, които не са нито добри, нито зли, има хора, които не са нито красиви, нито грозни... – туй значи ли че Аз не съм нито в битието, нито в небитието, а в туй, що е между тях?"    Заизкачва се по стълбите, след като заключи.    "Ала ако приемем, че е така, то в какво съм? Какво е това междинно? Не е ли моят ум? Дали не е всичко просто рожба на моето съзнание? Или по-скоро на моето подсъзнание, понеже нямам съзнание, способно да съзнае това! И ако Аз съм създател на всичко, то тогава Всичко е в моето съзнание, тоест това Всичко е Нищо, и истинското Всичко е САМО моето съзнание..."    Той се спъна на четвъртото стъпало между третия и четвъртия етаж, ала тъй и не успя да падне.    "И ако е тъй Аз бих могъл да властвам над това Всичко... поне подсъзнателно... въпреки че не е ли най-трудното нещо да управляваш Себе си? Единственият начин тогава да променям Всичко (което Всичко се разбрахме, че е Нищо) е да управлявам Себе си..."    Отново се препъна. Тоя път на седмото стъпало на стъпалата между седмия и осмия етаж.    "... И тогава няма да се спъвам по такъв идиотски начин... или по-точно по Никакъв начин..."    Беше на четвъртото стъпало между осмия и деветия етаж. Седна да си почине. Стъпалата са високи.    "Има ли смисъл въобще да размишлявам над тея глупости!? Съвършени глупости! Метафизиката е съвършена глупост! Еволюционистите са идиоти, а креационистите... е... и те са идиоти! Да, вярно е, че метафизиката е науката на науките... Точно това я прави съвършена глупост! Както на никоя наука главните теории не могат да бъдат доказани... е... какво остава за метафизиката? Могат да бъдат измислени хиляди теории, и нито една не може да бъде доказана!"    Той се заизкачва отново по стъпалата. Мълчание. Мълчание в ума му.    Беше на седмото стъпало между дванайстия и тринайстия етаж, когато пак си почина за кратко.    "Или пък съм просто плъх? Плъх, на който са му втълпили, че е Човек? И ме използват за опити. Решили са да втълпят на плъх че е човек, та да наблюдават как ще възприема... И това е теория. Нова теория. Различна от още по-малоумните еволюционистки и креационистки глупости. Почти толкова притеснителна, колкото оная за вечната повторяемост на Ницше..."    Заизкачва се отново. Поспря се на деветнадесетото стъпало между петнадесетия и шестнадесетия етаж. Погледа малко през прозореца замислен. Замислен със замъглени мисли – замъглени и неподредени. Пък продължи.    "Та какво ще гласи тая моя теория? Слънцето е неподвижно – и я светне, я изгасне. Чувал съм разни думи – изгрев, залез – ала такова нещо не съм виждал. Значи Слънцето – ми то е крушка. Учените я гасят щом си лягат. Топлината пък идва от парното."    Беше на петото стъпало между двадесет и третия и двадесет и четвъртия етаж.    "Облаците що са? Цигарен дим. Всичко друго е макет. Живите същества – изкуствен разум. Аз не говоря, аз цвърча. И онея не ми отговарят – тея отговори са просто плод на моето съзнание... така де – подсъзнание. Що тогава продължавам да се изкачвам по тея стъпала?"        Изкачи вече своя етаж – тридесетия. Отключи си. Мирис чуден на готвено се разнасяше из апартамента му – мирис на нещо вкусно. И полъхът чуден на чудний аромат го ласкаеше. Тогава пред него – у коридора – се появи една красива, сравнително млада жена – леко мургава, слаба, ниска, с дълга тъмна коса и лице невинно, лице на недоразцъфнала майска трепетлика.     Той обаче бе по-заинтересуван от чудния аромат. Не, дори от това не беше заинтересуван. Бе заинтересуван от мислите си, породени най-вече от разваления асансьор, понеже в асансьора (ако работеше) нямаше да има толкова много време, през което да се отдаде на такива задълбочени размисли.    – Здравей скъпи! Как си, как мина работата ти днес? Имаше ли въобще много работа, или лежерно мина денят ти?    Той не й обърна внимание, само грубиянски я блъсна настрани и се насочи към кухнята. Тя се размрънка нещо.    – Какво е станало? Ах! Защо си толкова намусен?    Той надникна в печката. Заек, пълнен с ориз. Любимото му ястие.    – Че що да съм намусен?    – Държиш се грубо. Какво ти има?    – Ще ти задам един въпрос, ала не ме лъжи!    Тя кимна. Той замълча за кратко, и я пита:    – Съществуваш ли?    – Тоест?    – Съществуваш ли?    – Не разбирам въпроса ти!    – Че по прост начин не бих могъл да ти го задам.    Той се насочи към стаята си, та взе една брадвичка.    – За какво ти е тая брадва?    – Ще те убия. Но нека първо си похапна. Знаеш, обожавам заешко с ориз.    Тя се засмя.    – Та въпросът ми беше прост. Съществуваш ли, или си плод на моето съзнание? Ако съществуваш – изкуствен интелект ли си?    Той си сложи от заешкото и почна да яде, като подпря брадвата на стола.    – Какво искаш да кажеш с това?    – Цвър... цвър... цвър... цвър...    – Да не би да ис... ис... ис... ис... ис... ис... ис... ис... ис..    – Цвър... цвър... цвър... цвър...    – Ис... ис... ис...    – Цвър... цвър... цвър...    – Ис...    Той хвана брадвата.    – Ис...    Изправи се.    – Ис...    Замахна.    – Ис...    Удари с все сила о врата й. Бликна кръв. С малко усилия той измъкна брадвата, и кръвта заблика триж пъти по силно. Пръскало. Опръска масата. Опръска му и месото. Съвсем бързо и чинията се напълни с кръв. Оризът плуваше в кръв. Кръвта опръска и лицето му. Тя още беше жива. Но не пищеше.    – Ис... ис... – това повтаряше.    Кръвта не спираше да блика. Той си избърса лицето от червената течност, поради която почти не виждаше. След като видимостта му се подобри, той усети как и от неговите ноздри тече кръв. Това обаче беше нейната кръв, влязла чак и у ноздрите му. Сега изтичаше.     – Ис...    Той вдигна брадвата и замахна още по-силно.    – Ис...    Удари яко на същото място. Главата бе почти отсечена. Още един замах.    – Ис...    И главата падна. Ала още повтаряше:    – Ис... ис... ис... ис...    Той си запуши ушите. Не можеше да понася вече тоя шум. Кръвта дали пръскаше по-силно – това няма значение. Но пръскаше силно. Цялата стая беше в кръв. Всичко – от печката, масата, мивката, чинията му, чашата му, та дори и паничката с храна на котката му. Тогава се появи котката.    – Мяу... мяу... мяу...    Козината й бързо бе напоена с кръвта. Той беше учил, че човешкото тяло съдържа средно пет литра кръв. А в стаята се изляха сигурно над десет. За кратко си отпуши ушите, само за да отсече главата и на котката. Същият резултат. И двете глави в стаята издаваха ужасяващи звуци.    – Ис... ис... ис... ис...    – Мяу... мяу... мяу... мяу...    Той не издържа и се хвърли през прозореца.



Гласувай:
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: tsvganchev
Категория: Поезия
Прочетен: 28578
Постинги: 33
Коментари: 16
Гласове: 32
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031