ВТОРА ЧАСТ   Сумракът на късната нощ            побеждава лъчите в мощ. Лунният зрак тих залива туй, що тъмата обвива. Всуе, щом жарта топла мре стървен от Японско море            нов бриз прилазя по-топъл, вцепеняващ като вопъл, но вопъл неусетен, тих, като последен кратък стих.   Сред гъстите дебри, мрачни,        зловещо тихи, невзрачни, и от стонове пропити на глутници, на тълпите от същества причудливи всред лесовете мъгливи         от страха свой се свива сам старият шинтоистки храм. Като пореден вълчи вой сред летния сумрачен зной се чува вик, но човешки,            силен, мъжки, но младежки и тропот яден по вратата на обителта в гората. Стъпка първа, втора плаха, стъпва тих натам монаха.          – Кой чука всред тъмата? Кой? –  и плахо пак запита той: – Кой дири си белята? Кой? –  и пак: – Ах, кой е тоз герой? Или глупец, по-право? Кой?             – Глупец ли, герой ли, не знам! Помощ аз диря в тоя храм! Мен преследват, отворете! Добродетел ми сторете! – Ах! Кой гони те, човече?           – Бърже, че не е далече! Бърже, бърже, иде вече! Дали е призрак, нощен дух, бродещ във бляна си вечен, не знам! Но за помощ моля        по злочестата неволя!   На монаха блага воля рече му така: – Подслони тоя, що вижда препирни!      Па го подслони. И така        егоистично дал ръка (не е ли наш алтруизъм наш съвършен егоизъм?) след кратко двоумение показа той умение          глупак да е морален пръв. И като здраво лапнал стръв бърже, бърже, той запита оня, що нощеска скита във сумрака, във горите.        И захлопа пак вратата, бърз младежа си устата отвори, па се разкрещя: – Вий недейте! Заключете! Вий недейте! Тази врата         със резето завардете! Кутията на Пандора не е място за простора где живурка жив човека кат глупак от памтивека!            Творци! Взели ли сте си поука как е съвършена скука да твориш щом нямаш муза? Калиопа вашта буза щом лишила от целувка       няма място за преструвка - и нека бъда откровен - бяга музата от мен от по-по- още оня ден, ала почнал ли съм нещо,      ще похапна малко леща, силите си да взаема да довърша таз поема под вида на разказ кратък.   Вслуша се монахът кротък      в словата, що оня рече, за как гонил го, човече миражът на призрак слепец и нашият беглец, глупец, побегнал към где му падне.        И казва, злочестия дух, в лицето бил безок евнух, били очи му послани  върху неговите длани. Старец бил той на години,      личали му тез старини.      Вратата се блъска безспир, ала монахът най-подир и почтено, мълчаливо, догде може - търпеливо,      историята излуша (която аз ви кратко сбих, без да хабя ненужен стих) пък дойде му чак до гуша. – Хайде, хайде, млъквай вече!      Във мазето - тъй му рече - то се е видяло ясно, че няма вън да спиш.                                                                                          Бясно  се затича към мазето. Богомолецът пък, ето,       без тежки си усилия стана той милостивия.     ПАРАБАЗА   Нашата глупост безмерна преобразена в нечерна, а добродетел най-славна      как кара нам към смърт бавна! Не разярен да прокужда, а ръка да дава в нужда учено е нещастното за себе си опасното          блеещо подир двуного! Но не се ли той сам строго най-бавно самоубива със всяка догма, що познал е абсурдния му морал?           ТРЕТА ЧАСТ   И както всяка приказка неопетнена от морал ще свърши тая също зле. Омръзна ми от римички - читателю най-драги, ах,      надявам се да ми простиш, ала тоя край не ще се със римички скверни, уви.   И монахът се разходи до мазето, заранта, че         да си спомни сън ли беше що се случи. Естетика пурпурна видя той. Кърви! Прерязан е гръклянът на младежа, който не е блян.        Струйките не пръскат вече, подът се от кръв зацапа, що съсухрена бе вече.   А кой е най-забавния парадокс, що среща се при        двуногото нещастно? А? Смъртта не е ли смешна? А? Тъжна била, ще кажете! Но как, кажете ми, да знам, не виждате освен сълзи       нищо друго? И не сте ли се замисляли как смешно бива ди си мислиш блудства, и как смешно бива вярно организъм, който мъчи       се от свойто тяло дълго, със години, изведнъж е просто блед изцъклен само труп, и нищо друго! Хехе! Плачем ние на шегата         най-забавна и природна! Плачеме на виц! Плачем на смъртта! Но стига философия! Двеста и ощ двайсет стиха-      това не е есе! Чао!