Във простора, сред хиляди патладжани, там едва се вече чува тиха песен - пее някой на репичката в плесен - пее звуци най-желани, най-мечтани.   Хилядите портокали замечтани потъват във танца най-прост и най-лесен, и всеки домат е във танца унесен. И възкликват те: – Тая песен едва ни   дъх дава, че да си починем от танца! И, ах, как тъй влъшвена е всяка станца!        И танцуват, на ритъма на песента,   и вселената във своя танц живее, само догде Дейвид Боуи Lets dance пее, но ето – вселената веч чака смъртта!