Грозният лазур ме приспива, събужда ме нова синева, и очи си отворил едва пурпур небесен ме залива.   Вятърът фурия е дива - и знам, Боуи пее за това - и към небеса дигам глава, и мене мракът ме обвива.   Песъчинка на Битието  и нищожен прах чувствам се аз - двуного нищожно, проклето -   Сизиф на рамене на Атлас. И воистина създал съм аз същността на Небитието.