Обичам във лицата да се взирам на нещастниците, щом изляза. Как се вътре сам всекиго съдира от меланхолична си проказа... Как красива е отвън тая омраза!   Ах! А не е ли скука съвършена душата твоя да е щастлива сред тълпа, от системата сломена, след щом счетоводство ги залива... Че работа ги тям чака мигновена!   Разгледах, и сънувах им лицата - нещастни, от жал си изнурени, печалните призраци от тълпата, от глупостта си са изморени... Овцете от стадо са веч издоени!   А сега затворен съм у дома си Боуи звучи на касетофона, и ето - осъзнавам след съня си: сам аз във сивота творя фона... Аз творя мига си, деня си, света си!   Свободен съм да съм щастлив, нещастен, съвършеният творец съм сам Аз, и никой друг не е пред мен всевластен, владетел на моя свят съм сам Аз! Никой не притежава тая моя власт!   Висша форма на скука е радостта, кеф какъв е човешката тъга! На Любовта Омразата е баща. Вече лазя със шестте си нога, Хлебарка съм аз, отчуждена от света!   Тъга във поезия и във проза търся, в Бодлер, По, Рембо, Верлен. Кафка вижда мойта метаморфоза в хлебарка, във безгръбначна тлен... От човека и глупостта му отчужден...