Беше ранна летна пролет на ранно късната есенна зима. Във нея гълъб самичък венча със свой полет небосвода просторен със черта пълно непремерима! Крилете си свои разтвори и запърха едвам, едвам, едвам, свенливо,        свенливо,               свенливо, ала не със свян, а не и със капка свенливост, а не и със срам, а просто така - едвам, едвам! Но знайте - това не е гълъб! Това не е също и лула! Какво е - вие ми кажете! Хайде, моля ви се, кажете, кажете ми какво е това! Заслужавам, тъй че удоволствието ми сторете! А не едва! Толкова ли ви е - питам ви аз - участта ваша зла? Това не е гълъб! Това не е лула! Не разбрахте ли вече? Това не е лула!           Това не е лула!                    Това не е лула! Е? И какво от това? А знаете ли поне кое е това нещо, дето във устата се слага, само и само за да издиша се дим? Не! Моля, не казвайте! Ще спим! Ще спим! Сега ще спим! Сега ще спим! От где ви е тая противна, ненавистна, завистна, навистна, ала мисъл зла придошла? Кажете! Не! Спрете! Замълчете! Не! Направо млъкнете! Това не е лула!