Обичам във лицата да се взирам
на нещастниците, щом изляза.
Как се вътре сам всекиго съдира

... както дигат се небесни кули,
както империята се шири,
и варварите заприиждат подир ширта им безмерна,

Трак-трак, трак-трак, трак-трак,
тррр,
тррррррр,

Ах! Зарево нахално, чезни! Искам мрак!
Не ща лъчите ти, ни твойта мараня!
Крий се! Земя, потопи се във мрачина!

Ах! Да не предизвиквал съм съдбата!
Със помислите си тъй черногледи,
на радостта ваша сестрици бледи.

До вчера - сърцето мое тържествува,
ала днес пък тъжно то само си мълчи.
Радостта се вижда, тъга пък не личи.

Тишина... и мраз... и гнет... и мрачина -
чиста, изчистена, без звезди - нощта!
И вълчият вой... ужасът... и мощта,

Бугеро нанесъл върху платно
цветното, най-красивото петно
със свойте маслени бои така

Беше ранна летна пролет
на ранно късната есенна зима.
Във нея гълъб самичък венча със свой полет

Лети
          със свойте крила
по бляна метежен,

Заключена ти дълбоко
     във тъмница, във килия,
със едно прозорче само

Кой може да оцени цената
на едно разкаяние?
Кой може да оцени мъката

Безжалостното тракане на стрелката
оставя ме без капка сън,
а чува се веч тропота на росата,

   "Да отрека ли напълно битието, понеже не мога да си обясня небитието? А щом не мога да си обясня небитието, значи и битието не мога да си обясня!"
   Той си бъркаше по джобовете, за да си намери ключа.
   "Или двете понятия – ...

Да се отърсиш от вечний си блян
чак толкова ли не е възможно?
Твойта скръб, твойта болка, твоят свян